Елизабет Бишъп (8.02.1911г. - 6.10.1979г.) е поетеса и писателка на разкази, носителка на множество награди, включително наградата Пулицър за поезия през 1956г. и Международната Литературна Награда Нойщадт през 1976г. Тя е един от най-почитаните американски поети на 20-ти век, чиито живот и творчесто са белязани от темите за загубата и вечното търсене на място, на което да принадлежи.

 Бишъп винаги се е намирала между пространствата - както в живота, така и в литературата си. Живее на много различни места и вечно търси чувството на „дома“, което към края на живота си все още не е открила. Този неин статут на експат я отдалечава от съвременниците ѝ в родните литературни школи и води до нейното оскъдно представителство в антологиите на американската поезия. Може би самият отказ да се „присъедини“ към някоя от поетичните школи оказва по-голямо влияние над това. В творчеството ѝ осезаемо присъства темата за неизбежната загуба и темата за копнежа за принадлежност към света. Самата тя казва, две години преди смъртта си:

 „През целия си живот съм живяла и съм се държала много подобно на брегобегача - просто тичах по ръбовете на различните държави и континенти, „търсейки нещо“ (вж. Брегобегач от Елизабет Бишъп, прев. Димитър Кенаров).“ Д-р Фиона Шоу от Йоркският университет определя това като нетипично откровение за Бишъп, която до този момент почти не споделя откровения за личния си живот и умело се старае да не придава прекалена значимост на стиховете си.

 От дете, поетесата търси място, на което да принадлежи. Когато баща ѝ умира, тя е на осем месеца, майка ѝ се разболява психично и постъпва в институт за душевноболни (през 1916г.), а Елизабет отива да живее при родителите на майка си във ферма в Грейт Вилидж, Нова Скотия - период, за който тя говори в творбите си. По-късно се мести да живее с доста заможното семейство на баща си в Уъстър, Масачузец. Тя обаче, не е щастлива там и развива доста болести. Семейство Бишъп намират сестрата на майка ѝ, Мод Шефърдсън, на която плащат да образова и приюти Елизабет. Именно при нея младата поетеса открива викторианската литература и развива интереса си към писането (вж. В чакалнята, прев. Димитър Кенаров). По-късно заедно се местят от Ривър, Масачузец в Клифтъндейл, Масачузец. Приемат я в елитно училище в Натик, а после се мести и в Бевърли, Масачузец. През есента на 1929г. постъпва в колежа Васар в Покипси, Ню Йорк с целта да изучава музика и да бъде композитор, но поради огромното си притеснение от публика, тя решава да запише Английска литература и усилено изучава литературата от 16-ти и 17-ти век. Там започва особено бързо да се развива нейната кариера и да процъфтяват ценните ѝ приятелства с писатели като Мериан Муур и Робърт Лоуъл. Библиотекарка в колежа Васар я запознава с писателката Мериан Муур, на която Бишъп изключително се възхищава. Двете развиват едно удивително партньорство, а Муур се превръща в един много ценен ментор за младата поетеса и един доживотен приятел.

 Също така, през 30-те години на миналия век, тя прекарва известно време в Кий Уест, Флорида, където преживява пълен контраст с климата на Ню Инглънд, което изключително влияе над новоразвиващите ѝ се гледни точки. Най-дълго време, обаче, Бишъп се задържа в Бразилия, където прекарва петнайсет години от живота си. Най-случайно попаднала там по време на отбивка на круизен кораб, Бишъп се влюбва в страната и остава там през 1951. Там тя пише, превежда, влюбва се и преоткрива живата и вечнопроменящата се природа на страната.

 Връща се към академичния живот през 1966г., когато се мести в Сиатъл и преподава във Вашингтънския университет до 1970г.

 Всички тези контрасти, предоставят възможността на писателката постоянно да предефинира гледните си точки, което се отразява и в творчеството ѝ. Едно от главните неща, които д-р Шоу коментира е, че Бишъп „никога не е имала увереността, която са имали колегите ѝ поети-американци […], че приндалежи на Северна Америка и обратното - че Северна Америка принадлежи на нея. Това съзнание личи в живота и в творчеството ѝ - за нея, да бъде американка в чужбина, е това което винаги е била, а емигрантският ѝ живот в Бразилия систематизира отчуждението, което винаги е изпитвала в естественото усещане на туриста за дислокация.“ Това което за останалите поети като „туристи“ е било временно чувство, Бишъп усеща непрекъснато. Парадоксално, обаче, въпреки че никога не се е чувствала на място в родината си, или където и да било, тя винаги се е възприемала като „напълно американски поет“.

 Избягваме да злоупотребяваме с думата „поетеса“, когато говорим за Бишъп, вместо да използваме единствено „поет“, защото тя самата ненавижда да бъде смятана за woman poet, т.е. просто женска версия на поет. Още през 30-те години, тя се сбълсква с предразсъдъците, които съпровождат факта, че е жена. Въпреки, че рецензиите, които получава са били основно добри и хвалебствени, в края на краищата най-често критиката гласи: „Най-добрите стихове от жена за това десетилетие, или година, или месец“ (Шоу, 1991г.) Очевидно полът и сексуалността ѝ са значими за нейното творчество, тъй като влияят на начина ѝ на изразяване през целия ѝ живот, но не бихме могли да твърдим, че това са основните мотиви в работата ѝ. Тя самата никога не е страдала от някакво колективно потисничество, заради факта, че е хомосексуална „и би намерила за абсурдна идеята, че нейният пол или нейните сексуални предпочитания трябва да определят нейните политически нагласи или нейното писане (Шоу, 1991г.)“. Въпреки, че за разлика, от своите съвременнички, Бишъп не е считала своята сексуалност за неестествена, тя не е имала интерес към това да пише за величствена хомосексуална любов. Може да смятаме, че стигмата около тази тема през 60-те години, даже я освобождава от натиска да пише за нея.

 Въпреки, че твори по време на множество промени върху социалната позиция на жените и куиър обществото, тя концентрира творчеството си върху други теми, за разлика от съвременичките си като Силвия Плат, Ейдриън Рич и Ан Секстън. Елизабет Бишъп публикува сравнително малък обем творби за цял живот като писател - 270 страници поезия, което включва ранните ѝ творби и преводи, и събрана проза (вкл. публикуваните след смъртта ѝ седемнайсет разказа). Доминиращи са темите на загуба (вж. Едно изкуство, прев. Димитър Кенаров), темата за търсенето на идентичността - аз vs. тях; паралели в собственото чувство за отчуждение и връзката с останалия свят (вж. Крузо в Англия и В чакалнята, прев. Димитър Кенаров), темите за природата, обикалящата ни среда, пътуване (вж. Geography III) и др.

 Бишъп се отличава, като поет, който набляга над детайлите и който изключително възприемчиво усеща емоциите под повърхността на тривиалните неща. Д-р Мери Дж. Елкинс от South Atlantic Review още през 1983г. открива, че това да вижда (the idea of “seeing”) e основополагащо в поезията ѝ. „Виждането“ като действие, което започва някъде, продължава напред и приключва някъде. То е, именно това - действие, а не застой, така че „виждащият“ е активен, а не пасивен участник (вж. Рибата, прев. Димитър Кенаров). Най-ценното, което може да оценим в творчеството ѝ, са богатите образности на света, който я заобикаля. Именно нейното активно участие в „забелязването“ на света и възприемчивостта ѝ, последвани от стриктна прецизност и изразителност на езика, който използва, правят творчеството ѝ уникално за модерната световна поезия.