Всеки ден сервират вечерята в седем. Четирите колела на старата количка за храна се търкалят по плочките сякаш вече познават до болка всяка тяхна цепнатина. Тракането на порцелановите чинии, подскачащи при всяка неравност, оглушава целия коридор. Металните канчета, наредени върху най-долната плоскост, се удрят едно в друго и звучат като тържествен концерт. Днес е ден като всеки друг.

 Сплела е дългата си коса на рибена кост. Облякла е онзи пуловер, който Младен ѝ беше подарил за една Нова година. Червен кашмир. Останала е с долнището на широката си пижама, но така или иначе краката ѝ са скрити под дебелото одеяло. И този път не забрави да сложи сватбените си обеци. Отвори малкото чекмедже до леглото и извади огледалце и червило. Някой натисна бравата отвън и влезе. Сякаш като малко дете, което е направило пакост, тя веднага прибра изваденото от нощното шкафче и се усмихна виновно.

 Санитарката влезе, бутайки с цялото си тяло тежката количка, като внимаваше да не разлее бобената яхния. Приготви в една табла чинията с основното, канчето, в което всяка вечер носеше лекарствата, и едно парче питка. Придърпа ѝ масата, а тя запретна ръкави. От вълнение пръстите на ръцете ѝ трепереха, докато ожесточено се опитваха да ровят в хляба. Целият ѝ пуловер стана в трохи. Съвсем ситни парченца се забиваха под късо изрязаните ѝ нокти.

 - Мамо, мамо, виж, у мен е.

 Не ѝ се е падала паричката от дете, а санитарката вече няколко пъти беше нечия майка. Вечерята все още не е сервирана на всички.

Йоанна Янева е на 23 години. Учи българска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Научните ѝ интереси са в областта на античната и западноевропейската литература. Пише и кратка проза. През 2023 години печели първо място в направление „Белетристика“ на Националния студентски литературен конкурс „Боян Пенев”.