На Сауин, видях последната оса дрон
детронирана след чифтосване,
останала глуповато едва жива от
напъпващата топлина под налягане
на нашата нова есен,
нейната единствена есен.

Изведнъж се зазими под
Жалеещата Луна - гладен
студ, който прониза домовете и костите ни,
превърна паяжините в бял гирлянд,
събра телата ни заедно
под слоестите облаци.

Царят на Осите оцеля след първата слана -
насърчен от досега си с Дявола, той е
смазан в клюна на скореца
мигове преди жуженето да утихне.
Студът ги събира,
но те знаят да избягват сблъсъци.

Дузини от тях, аз виждам като сенки
капризите на римските богове
и плача на Брановата сестра
отвъд Ирландско море. Птиците
нехаят за нашите измислици.

За кратко, аз съм сред тях
и следя седемте ми най-близки -
математика, дипломата, миролюбеца,
артиста, двамата певци и поета -
учат ме как да танцувам през
хиляда зимни здрача
чрез връхлитаща молитва за слънце.

Ерин Гилби е поетеса от Бирмингам, драматург и лидер в областта на обществените изкуства. Поезията ѝ е вдъхновена от намалящото биоразнообразие и от нещата, които има вероятност да изгубим.

В превод на Златица Маркова.