Нищо не се е променило - музиката, жегата, тълпата. Вени трептят заедно със земята, подути до пръскане, а кръвта тече яростно. Въздухът е напоен с пот и мечти. Басът е бог, отговарящ на молитви.

 Няма причина да идвам. Знам, че тук няма нищо освен хора и техните желания, техните страхове; няма да открия нищо тук освен тела, които изчезват и се появяват под стробоскопската светлина. Ти си един от тях - тяло, желание, страх - поклащайки се с музиката. Не съм те търсила. И двамата спряхме да идваме тук отдавна. Тонколоните блъскат ритъм на забрава, който отдавна сме спрели да търсим.

 Сляпо дебна, наблюдавам.Чашата се е запотила в ръката ми. Една жена ми предлага питие. След това и един мъж. Стените вибрират, зениците се разширяват, времето минава.

 Тръгвам си. Въздухът отвън е шок и облекчение. Дневната светлина е ярка, но не може да е по-късно от четири сутринта. Мъчително лято. Съблича ни от тъмнината, а успокояващата сивота на козината ни е заменена от истинските ѝ безвкусни цветове, които дразнят окото.

 Не чакам. Бих запалила цигара, но ги спрях. Ти идваш, като нахлузваш коженото си палто върху мократа си блуза. Тя е прилепнала по кожата ти, а ребрата ти прозират отдолу. Обувките ти са мокри от разлятия алкохол, а погледът ти изобщо не е учуден. Изказали сме всички думи.

 Градът минава покрай прозореца на таксито - град, който още дълго ще спи, град, към който преди принадлежахме.

 Колата ни изтърсва пред вкъщи, като снощния боклук, който сме. Взираш се в едно от изсъхналите дървета, наредени по улицата. Не е валяло от цяла вечност. Всички те умират, гласът ти е досущ дърветата - пресъхнал, познат, ненужен.

 Качваме се по стълбите в тъмнината, бързи, стабилни. Пръстите ти леко докосват стените. Потръпват при допира.

 Вътре също оставям светлините загасени. Очите ти мързеливо премигват към ключа, но не се пресягаш. Никога не го правиш. Лицето ти е бледо, с торбички под очите и разширени зеници. Миризмата на местата, от които си тръгнахме, полепва по дрехите ни, запълвайки разстоянието помежду ни.

 Спускам завесите, за да заключа демоните. Иначе не губим време. Тялото ти никога не се променя - момиче, момче, нещо посредата, чупливо. Ти никога не даваш. Аз винаги взимам. Не очертавам белезите по кожата ти. Знам, че повечето не са мое дело.

 Тяло, желание, страх. Няма какво да намерим освен това, което се спуска към нас иззад пресъхналите дървета през деня и се прокрадва в сънищата ни нощем - нещата, които винаги ни намират.

 По-късно ще отворя прозореца. Следите от твоето присъствие ще са попили във всички дупчици на стаята ми и на кожата ми. Ще им отнеме седмици да изчезнат. Ще запаля цигара, ще вдишам бавно, усещайки как димът запълва празнотата.

 Под нас градът се раздвижва.

Телма Мантий пише литературна и спекулативна художествена литература, но голяма част от нейните творби са фокусирани над жанра на тъмното фентъзи. Интересува се от изследването на по-тъмната страна на човешката природа и особено от токсичните взаимоотношения. Живее в Берлин, а последният ѝ роман „Ocean's Blood“ бe публикуван през януари 2024г. Повече информация за Мантий може да откриете тук.

Разказът „Изсъхнали“ бе преведен от Златица Маркова.